Колко пъти са ни питали като деца “какви искаме да станем,

Колко пъти са ни питали като деца  “какви желаеме да станем ”, когато пораснем? И какъв брой пъти сме мислили да бъдем балерини, художници, актриси, юристи, архeолози... Много, нали? В живота всеки един от нас желае да бъде някой без да се замисля за същинската си същина. Водени от мощния апетит за триумф, забравяме да подхранваме наравно Ума, Душата и Тялото. 

Три определящи сили, които своенравно ни теглят в разнообразни направления, когато цари различие в нас. А извън като че ли нищо ни няма. Тялото ни доблестно поема цялата отговорност на Activ-ния ни метод на живот. Накъде по-далеч от себе си! Накъде по-близо до себе си? Накъде! Накъде още?! 

“Спри се! ” – крещи душата.  “Давай! Още! Мога. Продължавай ”– отвръща мозъкът. 

А тялото мълчи. То знае, че ще пристигна и неговият ред да се изкаже. Като арбитър, който прави оценка позициите, знаейки, че ще има последната дума. Присъдата? Психическо прегаряне – присъда, която сами си слагаме, пренебрегвайки виталния баланс сред трите водещи сили, в желанието си да успеем в живота. 

Да, още от дребни ни насърчават да си слагаме високи цели, да подтикваме и развиваме интелекта си без даже да се замисляме за тялото. То не се мери със сантиметри, идеални обиколки или размера на облеклата, а със силата, която поддържаме вътре в него.

Животът не се мери с броя вдишвания, а с претърпяното. А по какъв начин бихме могли да водим пълностоен живот, в случай че не се грижим уместно за тялото, мозъка и душата? Тялото е доста повече от привлекателна осанка, то е обликът, който представяме пред света – то е нашата визитка. Благодарение на него и Аctiv-ния му организъм сме мобилни, чувствителни, дейни. Чрез него пишем своята история, посредством дейности, събития, преживявания, които оказват въздействие върху светогледа и живота ни, подобен, какъвто си го създадем – важен, а не просто битие. 

Така, в някакъв миг, то стопира, раздвоено от разностранните сигнали, които получава. 

“Бързайте постепенно. Единни ли сме, няма по какъв начин да паднем ”, прошепва тялото, предизвиквайки тишина в съзнанието и душата. 

“Знам. Изморени сме от безкрайния маратон, който водим със себе си. Изтощени сме от натиска на упоритата вяра. Отегчени сме от задуха на непрекъснатия оптимизъм. Понякога е хубаво да бъдем просто себе си. И моите сили се изчерпват с времето… изключително, когато единственото, което следва, е да бъда опора на всички нас ”, добавя то. 

“Не съм съвършената фигура. Коя е?! Знаете, нося следите на житейския ни опит – минали сме през голям брой болежка, неустановеност, триумфи, падения, злоупотреби, меланхолия, наслада, яд, сълзи и доста смях и благополучие. И все пак и всички съм тук с вас, одобрявам ви такива, каквито сте - прочувствени, амбициозни.  Очаквам да извършите същото за мен. Признание. Осъзнавам, трябвало е да мина през всичко това и...